Джоре мой, душо моя черногорска

Може и да си мислите, че няма нищо по- лошо от жена в критическата. Има, повярвайте ми. Мъж в критическата. И то черногорец. Казах ви аз, че няма да го пропусна този мил народ.
Ще ви го представя не чрез кой да е, а чрез моят любим приятел и почти константна муза- Реджо.
Реджо е на 55 години, роден в сърцето на Черна Гора- Подгорица, дето се вика, отдавна, още на 16 е излязъл от Черна Гора, но Черна Гора никога не е излязла от него. От първия си брак има един син, който е на 32 и макар роден в Загреб е повече черногорец дори и от баща си, а от вторият си брак има една дъщеря и още двама сина, всичките пубертети между 18 и 12.
Незнайно защо никой не го нарича Реджо- всички обръщат сричките и му викат Джоре, та така и аз.
Луда глава е бил Джоре в младостта си, занимавал се е с какво ли не, къде законно, къде незаконно, с бързите работи са дошли и бързи пари, а покрай бързите пари е имало много възходи и падения. Докато не е срещнал втората си съпруга- Боба. Коренячка загребчанка, личи й от километър по маниерите. Откакто е с нея, Джоре се е кротнал, стъпил е здраво на земята, няма вече бързи работи и бързи пари, а всичко, което е останало, е вложил в спокоен семеен ресторант и няколко жилища в баш центъра на Загреб.
Обичам да ходя там, Ткалча улица е различна от всяка друга улица в този град- тук витае духът на отминали времена, тук започва Горният град, тук всичко е някак хармонично. Всички се познават- ресторантите са почти все приятни семейни заведения, навсякъде се чувстваш по домашному уютно.
Преди години моят мъж буквално е спасил живота на Джоре при един конфликт, тогава и са се запознали. Джоре го обича, както сам казва, колкото и родните си деца. Така заобича и мен. Въпреки, че се запознахме при малко странни обстоятелства.
Бяхме току що дошли в Загреб, красивата Ткалча тогава беше просто кална разкопана улица в ремонт, на всичкото отгоре зима, почти всички ресторанти и кафета затворени, защото няма смисъл да работят. И Джоре прави ремонт в ресторанта- всичко е разкъртено- тогава ми се струваше, че този ресторант няма да проработи и след 10 години, толкова зле изглеждаше. А и майсторите не си дават зор и не бързат. Това беше докарало Джоре до истерия, защото вече изнемогваше финансово, а още края му не се виждаше.
Е в такава истерична обстановка бяха първите ни срещи- Джоре като наеме, трудно спира (което ме подсети веднага за още една случка, на която станах свидетел, но за нея малко по- късно)- крещи на всички наред, обижда, псува, чупи- тогава още не знаех, но това си е част от черногорския манталитет. След една такава половин часова тирада, на която ние станахме случайни свидетели, на мен ми прикипя и ме доядя, че никой нищичко не му казва- всички стоят наведени и слушат, та се намерих аз, умната да му кажа :"Джоре, дошли сме да се видим, не да викаш истерично. Ако имаш проблеми, в чантата си имам апаурин (успокоителни хапчета- наистина имах :))), ще ти услужа с удоволствие". Още преди да завърша изречението, моя мъж така ме настъпа, че замалко да не му върна с юмрук, а майсторите и една жена, която чистеше, тихичко ахнаха. Аз съм така възпитана, че когато нещо не ми оттърва, си казвам директно и без заобиколки. Е да, ама черногорецът е възпитан така, че когато той говори, другите мълчат. Още повече, ако са жени и с амен 30 години по- млади от него :))) А виж, това никой не ми го беше казвал....
Джоре и той ахна, във всеки случай спря да крещи :))) Никога няма да му забравя изумения поглед- толкова не очакваше някой да му отговори, и то по такъв начин, че от смущение и незнание какво да каже, само промълви "дай ми един апаурин" :)))))))
От този момент нататък си спечелих някакъв странен респект от негова страна и за 4 години познанство, нито веднъж не си е позволил да повиши тон в мое присъствие :)
Но да се върнем на ресторанта- за моя изненада, не само, че заработи след около 2 месеца, но и се превърна в едно от любимите ми места. Особено в събота- това е кафеджийският ми ден с Джоре. Кафето започва от 11 сутринта, та до 11 вечерта.
Дай му на черногореца да стой под сянката, да пуши и да пие кафе след кафе (турско естествено) и да командори и да подвиква. Така заварвам Джоре- паркиран на терасата с Боба, подвиква така, че половината улица го чува и дава нареждания какво да се купи и какво да му сготвят. Виждайки ме, започва да крещи радостно "Оооооо, дебела мояяяяяя" - въпреки, че отслабнах с 10 кила, аз съм неговата дебела и сигурно и 40 кила да стана, пак ще си остана "дебела". До него Боба както винаги го побутва дискретно и му повтаря "Джоре, не така, Джоре, тихо, Джоре", обаче няма сила, която да накара Джоре да говори тихо- все пак е черногорец.
Следва силна прегръдка с него, с Боба си разменяме по една целувка по бузата и тя се отправя на разходка с Фиделио (малък тлъст мопс, който вечно преживя нещо).
Още не съм седнала, Джоре вика колкото му глас държи "донеси едно кафеееее"- така вика, че сигурно от поне още 3 ресторанта са го чули и могат да ми донесат кафе- кафето ми се забавя 10 минути, което ме навежда на мисълта, че работи синът на Джоре- Денис. 32 годишен левент, с гъста черна коса, винаги облечен в бяло- добре, че е там само когато трябва да замества за малко някой от персонала- с черногорската му бързина, ресторанта отдавна да е фалирал. Най- накрая Денис се подава отвътре с плавна стъпка и без кафе. И също като баща си се провиква гръмогласно "А дже си тииииииии" (демек какво правя). Преди да успея да отговоря, Джоре започва да крещи къде е кафето. Денис обаче е свикнал на такива изблици и със същият провлачен тон отговаря "А що се дереееееш, нисам глууух", след което се понася обратно с флегамтична походка.
Междувременно Джоре обаче е толкова изнервен, че почти е позеленял от бяс, затова решаваме да се разходим малко, хем да поздравим съседите, хем да видим има ли нещо интересно. Джоре върви наперен като паун и раздава наляво и надясно пиперливи коментари на висок глас, добре, че са му свикнали всички. Явно този път истерията го пусна сравнително бързо и му се върна доброто настроение. Сядаме на другия край на улицата, в кафенето на друг мил приятел- Владо. Точно на терасата срещу неговото заведение събота се събират загребските "селебритис", та си е доста клюкарска позиция, а и интересни неща се научават там :)) кой с кого и какво... такива ми ти жизнено важни въпроси :))
След като сме обсъдили всички нови клюки и след поне три кафета, връщаме се обратно в нашия си ресторант, където междувременно терасата се е напълнила и няма нито една свободна маса, та продължаваме още малко по- нагоре, до ъгъла, където е заведението на друг приятел и където е не по- малко клюкарско- особена радост за женското око са редовните клиенти- групичка от прекрасни мъжки създания, истинска наслада:) Обаче ай съм ги загледала, ай Джоре се е провикнал на всеослушание "А що гледаш тииии, па имаш мужаааа" :))))
Така негледайки, изпиваме по още 2-3 кафета и вече поогладнели се връщаме в ресторанта на Джоре да хапнем. Терасата се е поизпразнила, Денис е отишъл да удари една следобедна дрямка, тъй като едночасовото заместване на сервитьора сутринта го е уморило.
Хапваме, изпиваме по още едно кафе и Джоре също отива да дремне. Аз използвам ранния следобед да обиколя още веднъж улицата сама и да разгледам магазините.
След обиколката се връщам да изпия едно вече не кафе в заведението с прекрасни мъжки създания, а междувременно и Денис се появява- живее от другата страна на улицата, та ме е видял през прозореца. Пристига буквално изкъпан в парфюм, облечен в нова бяла униформа. Разменяме набързо по няколко думи- обикновено за това в какво настроение е Джоре, истеричен ли е бил следобед или не. И тъй като съм го оставила в съвсем прилично състояние, решаваме, че Денис може да си позволи да се шляе още малко, преди да отиде в ресторанта, та си поръчваме по една водка. Да, ама както казва Денис, водката, независимо хубава или лоша, никога не е само една.
И така от ранен следобед, неусетно е ранна вечер. И моят мъж се появява- ако цял ден не съм го малтретирала поне веднъж по телефона, знае, че ще ме намери при Джоре. И той сяда с нас, та така се поръчва по още едно, уж наистина последно. Е, тоя път със сигурност ще е последно. Джоре не пада от Марс- знае къде може да е Денис и след малко в далечината вече се чува "Денисеееее". Допиваме набързо и тръгваме всички, преди истерията отново да е обзела Джоре.
Е, няма да е той, ако не му дръпне поне една 5- минутна лекция, на която Денис отговаря с пренебрежително махване на ръката. Присъствието на моя мъж обаче му действа като апаурин и много бързо му минава бяса- сядат двамата да изпият по още едно вечерно кафе, Джоре се оплаква набързо как е заобиколен само от идиоти и некадърници, а междувременно Боба се е появила с дебелия Фиделио под ръка. Опитва се няколко пъти тактично да му каже да не досажда с непрекъснатите си оплаквания, ама Джоре не вдява- най- накрая просто го грабва под ръка, казваме си лека нощ и двамата отиват да разхождат тлъстото куче.
Ние оставаме още малко, хем да се видим с Денис, хем да изпием на спокойствие по още нещо. Разменяме си по някоя приказка и шеги за сметка на Джоре, към които обикновено се включва целият персонал, така, докато не започнем да прекаляваме със шегите... тогава моят любим се включва в негова защита, обикновено и с право :)))
Джоре е това, което е, всички го обичаме, въпреки темпераментния нрав и изблиците на менопауза, както аз ги наричам :))) Малко е късно да се променя, затова се опитвам да го приема такъв, какъвто е. А истината е, че не е трудно да го приемеш, защото преди всичко е човек с голямо сърце, в което има място за всички, приятел, на който можеш да разчиташ винаги и събеседник, какъвто рядко се среща :)
А истеричните кафеджийски съботи с него... тях не бих ги заменила за нищо на света :)