Mittwoch, 11. Juni 2008

На гости на госпожа Анкица


Казах ви, че старите кореняци загребчани са интересен народ и определено заслужават специално място. Една от най- ярките личности, представител на тази класа, която познавам, е госпожа Анкица- около 70 годишна дама, към която задължително се обръщам с "госпожо Анкица", въпреки че никога не се е омъжвала- според някакъв си техен странен етикет тези дами на възраст винаги си говорят на "Вие" и на "госпожо", нищо че се познават помежду си от по поне 30-40 години.
Госпожа Анкица е била една от красавиците на Загреб, разхождала се е по модните писти, ухажвали са я най- големите хубавци, но... както често се получава в живота, мъжете се страхуват да си вземат красива и силна жена за цял живот, та така госпожа Анкица е останала сама- няма деца, живее с брат си, който е загубил семейството си по време на войната.
Обикновено ако ми се обажда, прави го в сряда следобед- винаги със сдържан и почти официален тон- най- напред са дежурните въпроси как съм, как е мъжа ми, колко я подтиска времето, след което следва покана за неделен обяд.
Тук трябва да спомена, че определено е голяма чест госпожа Анкица да те покани неделя в дома си- за нея това е денят за семейството, а със семейството на този ден могат да бъдат само специални хора.
И аз ясно съзнавам, че ми оказва чест с тази покана, затова и се подготвям подобаващо- облечена съм полуофициално, задължително купувам поне букет цветя и кутия бонбони, въпреки че знам, че възрастната дама много повече би се зарадвала на книга :))) Но знам с каква усмивка ще посрещне брат й бонбоните, та ги купувам повече за него.
Поканата обикновено е за 13 часа, което означава, че не би трябвало да си позволявам да подраня или закъснея с повече от 5 нимути. Живеят в прекрасния Горен град- повечето жители на Горния град са такива стари и изискани загребчани, къщите там са на поне 100 години, огромни, с огради от камък и желязо, покрити почти изцяло с бръшлян. Отвън изглеждат почти необитавани, издават ги само безупречно поддържаните градини.
Къщата на госпожа Анкица е на една тясна и стръмна уличка (всъщност в Горния град всички улички са тесни и стръмни), едва успявам да паркирам така, че да не ме отнесе някоя минаваща кола. Дворът е покрит с дебела сянка от асмата, от всякъде ограден с прекрасни розови храсти- голямата страст на госпожа Анкица. А между храстите има такива цветя, които съм виждала само на картинки и по цветните изложения.
Чак започвам да се чувствам неудобно с моя букет от прости рози.
Още преди да съм натиснала звънеца, отвътре се чува "Отворено е", след няма и две секунди, Мийо, братът на госпожа Анкица ме посреща на вратата. Тих и кротък човек, който се е затворил в себе си след загубата на сина и съпругата си, единствената радост на Мийо са шоколадовите бонбони и неделните дни, когато имат гости на обяд.
Разменяме си няколко реплики от любезност, след което Мийо ме отвежда до гостната.
Между другото, от входната врата до гостната си е сериозно разстояние- къщата на госпожа Анкица е огромна и като музей- високи тавани, навсякъде произведения на изкуството, прекрасни старинни мебели, полици с книги от пода до тавана. Навремето семейството е било много богато- сигурно и сега, ако продадяха поне една четвърт от семейните ценности, щяха да живеят в разкош и с прислуга, както са живяли до преди 15 години, но госпожа Анкица не дава и дума да се отвори за продажба на каквото и да било- за нея това би означавало открито да признае поражение.
Още от коридора усещам миризмата на рибен гулаш. Мразя риба. Единствената риба, която мога да понеса, е пушена сьомга, и нея не много често. Но госпожа Анкица е убедена в невероятните вкусови качества на своя рибен гулаш и няма сила на света, която да я накара да спре да го готви. Дори и фактът, че е прекрасен събеседник не може да компенсира изцяло горчивата истина, че е ужасен готвач. Въпреки всичко, за пореден път ще преглътна и ще се възхитя на кулинарните й способности, за да не я обидя. Опитвам се да бъда снизходителна- все пак до преди войната е живяла с прислуга и готвач, не й се е налагало да влиза в кухнята, камо ли да готви.
Старите навици трудно се забравят- със заповеден тон подвиква от кухнята на брат си "Мийо, подреди масата и предложи питие на гостенката!"
Става ми неудобно аз да стоя, докато Мийо, който е на 74 години, подрежда масата и му предлагам помощта си. Знам, че никога не би приел, но това не ми помага да се чувствам по- малко неудобно. Докато той слага ръчно бродирани салфетки, появява се и домакинята. Дори и облечена в широка домашна роба и с кухненска престилка, тази жена изглежда аристократично. Подавам и букета от рози, а тя го помирисва с отработен жест на изненада и благодари за това, че съм се сетила. На главата й се мъдри нещо между шапка и тюрбан- въобще шапките са много важна част от нейния гардероб, виждала съм и къде по- странни произведения на изкуството на нейната глава.
Следва традиционен 5- минутен разговор за времето, за нейното главоболие и за това колко труд е вложила в приготовлението на рибния гулаш. Изпиваме по един крушов ликьор, от който после сигурно ще ме боли главата и сядаме на масата. Госпожа Анкица никога не пропуска да каже кратка молитва.
С мъка започвам да преглъщам рибното чудо на кулинарията и се моля да успея да изям поне половината. Във всеки случай след първата хапка не пропускам да похваля домакинята , на което тя махва пренебрежително с ръка- нищо не е това, може тя и къде къде по- завъртяни манджи да готви (вътрешно се моля да не ме покани на някоя от още по- завъртяните манджи).
С крайно задоволство и гордост от себе си успявам да изям всичко и любезно отклонявам предложението за допълнително. Следва най- приятната част- кафето в градината, разглеждането на стари снимки и разказите от младостта на госпожа Анкица.
В следващият един час се пренасям в друг свят- свят с красиви изискани дами и млади възпитани господа, балове и сбирки в прочутото "Градско кафене". И госпожа Анкица се пренася в този свят- докато разказва, очите й светят, сякаш и бръчките на лицето й се изглаждат, става особено оживена- това са най- хубавите години от живота й. Не спира да повтаря колко красива е била- за доказателство вади още веднъж албумите със стари снимки- гледали сме ги вече много пъти, но още веднъж ги разлиствам, за да й доставя удоволствие.
Накрая въздиша с едно драматично "Ееехх, младост моя...", помълчаваме няколко минути и знам, че гостуването е завършило. Ставам и любезно благодаря, тя ме кани на още едно кафе, но знам, че го прави само, защото нейният етикет го изисква, а аз като добра гостенка трябва да откажа с усмивка. Сбогуваме се, казвам довиждане и на Мийо, благодаря още веднъж за прекрасно прекарания следобед и оставям зад себе си нейният красив остарял свят.
Паля си съвременната кола и се отправям на по мохито с приятелки в поредния модерен бар, а докато карам натам ми се въртят едни мисли в главата... дали като стана на възрастта на госпожа Анкица и моят свят ще изглежда толкова античен и нереален, какъвто ми се струва нейният.....

2 Kommentare:

Malena hat gesagt…

досега не бях попадала на блога ти. и ето давам си сметка, че темата, която пуснах вчера има смисъл. така го открих. прочетох историите ти на един дъх. достави ми невероятно удоволствие.

Anniesartbook hat gesagt…

Апо, въобще нямах представа и аз като Маленна, че имаш блог! ВЪзхитена съм от това, което видях досега и надявам се нямаш нищо против да те добавя в любими.