На гости на госпожа Анкица

Казах ви, че старите кореняци загребчани са интересен народ и определено заслужават специално място. Една от най- ярките личности, представител на тази класа, която познавам, е госпожа Анкица- около 70 годишна дама, към която задължително се обръщам с "госпожо Анкица", въпреки че никога не се е омъжвала- според някакъв си техен странен етикет тези дами на възраст винаги си говорят на "Вие" и на "госпожо", нищо че се познават помежду си от по поне 30-40 години.
Госпожа Анкица е била една от красавиците на Загреб, разхождала се е по модните писти, ухажвали са я най- големите хубавци, но... както често се получава в живота, мъжете се страхуват да си вземат красива и силна жена за цял живот, та така госпожа Анкица е останала сама- няма деца, живее с брат си, който е загубил семейството си по време на войната.
Обикновено ако ми се обажда, прави го в сряда следобед- винаги със сдържан и почти официален тон- най- напред са дежурните въпроси как съм, как е мъжа ми, колко я подтиска времето, след което следва покана за неделен обяд.
Тук трябва да спомена, че определено е голяма чест госпожа Анкица да те покани неделя в дома си- за нея това е денят за семейството, а със семейството на този ден могат да бъдат само специални хора.
И аз ясно съзнавам, че ми оказва чест с тази покана, затова и се подготвям подобаващо- облечена съм полуофициално, задължително купувам поне букет цветя и кутия бонбони, въпреки че знам, че възрастната дама много повече би се зарадвала на книга :))) Но знам с каква усмивка ще посрещне брат й бонбоните, та ги купувам повече за него.
Поканата обикновено е за 13 часа, което означава, че не би трябвало да си позволявам да подраня или закъснея с повече от 5 нимути. Живеят в прекрасния Горен град- повечето жители на Горния град са такива стари и изискани загребчани, къщите там са на поне 100 години, огромни, с огради от камък и желязо, покрити почти изцяло с бръшлян. Отвън изглеждат почти необитавани, издават ги само безупречно поддържаните градини.
Къщата на госпожа Анкица е на една тясна и стръмна уличка (всъщност в Горния град всички улички са тесни и стръмни), едва успявам да паркирам така, че да не ме отнесе някоя минаваща кола. Дворът е покрит с дебела сянка от асмата, от всякъде ограден с прекрасни розови храсти- голямата страст на госпожа Анкица. А между храстите има такива цветя, които съм виждала само на картинки и по цветните изложения.
Чак започвам да се чувствам неудобно с моя букет от прости рози.
Още преди да съм натиснала звънеца, отвътре се чува "Отворено е", след няма и две секунди, Мийо, братът на госпожа Анкица ме посреща на вратата. Тих и кротък човек, който се е затворил в себе си след загубата на сина и съпругата си, единствената радост на Мийо са шоколадовите бонбони и неделните дни, когато имат гости на обяд.
Разменяме си няколко реплики от любезност, след което Мийо ме отвежда до гостната.
Между другото, от входната врата до гостната си е сериозно разстояние- къщата на госпожа Анкица е огромна и като музей- високи тавани, навсякъде произведения на изкуството, прекрасни старинни мебели, полици с книги от пода до тавана. Навремето семейството е било много богато- сигурно и сега, ако продадяха поне една четвърт от семейните ценности, щяха да живеят в разкош и с прислуга, както са живяли до преди 15 години, но госпожа Анкица не дава и дума да се отвори за продажба на каквото и да било- за нея това би означавало открито да признае поражение.
Още от коридора усещам миризмата на рибен гулаш. Мразя риба. Единствената риба, която мога да понеса, е пушена сьомга, и нея не много често. Но госпожа Анкица е убедена в невероятните вкусови качества на своя рибен гулаш и няма сила на света, която да я накара да спре да го готви. Дори и фактът, че е прекрасен събеседник не може да компенсира изцяло горчивата истина, че е ужасен готвач. Въпреки всичко, за пореден път ще преглътна и ще се възхитя на кулинарните й способности, за да не я обидя. Опитвам се да бъда снизходителна- все пак до преди войната е живяла с прислуга и готвач, не й се е налагало да влиза в кухнята, камо ли да готви.
Старите навици трудно се забравят- със заповеден тон подвиква от кухнята на брат си "Мийо, подреди масата и предложи питие на гостенката!"
Става ми неудобно аз да стоя, докато Мийо, който е на 74 години, подрежда масата и му предлагам помощта си. Знам, че никога не би приел, но това не ми помага да се чувствам по- малко неудобно. Докато той слага ръчно бродирани салфетки, появява се и домакинята. Дори и облечена в широка домашна роба и с кухненска престилка, тази жена изглежда аристократично. Подавам и букета от рози, а тя го помирисва с отработен жест на изненада и благодари за това, че съм се сетила. На главата й се мъдри нещо между шапка и тюрбан- въобще шапките са много важна част от нейния гардероб, виждала съм и къде по- странни произведения на изкуството на нейната глава.
Следва традиционен 5- минутен разговор за времето, за нейното главоболие и за това колко труд е вложила в приготовлението на рибния гулаш. Изпиваме по един крушов ликьор, от който после сигурно ще ме боли главата и сядаме на масата. Госпожа Анкица никога не пропуска да каже кратка молитва.
С мъка започвам да преглъщам рибното чудо на кулинарията и се моля да успея да изям поне половината. Във всеки случай след първата хапка не пропускам да похваля домакинята , на което тя махва пренебрежително с ръка- нищо не е това, може тя и къде къде по- завъртяни манджи да готви (вътрешно се моля да не ме покани на някоя от още по- завъртяните манджи).
С крайно задоволство и гордост от себе си успявам да изям всичко и любезно отклонявам предложението за допълнително. Следва най- приятната част- кафето в градината, разглеждането на стари снимки и разказите от младостта на госпожа Анкица.
В следващият един час се пренасям в друг свят- свят с красиви изискани дами и млади възпитани господа, балове и сбирки в прочутото "Градско кафене". И госпожа Анкица се пренася в този свят- докато разказва, очите й светят, сякаш и бръчките на лицето й се изглаждат, става особено оживена- това са най- хубавите години от живота й. Не спира да повтаря колко красива е била- за доказателство вади още веднъж албумите със стари снимки- гледали сме ги вече много пъти, но още веднъж ги разлиствам, за да й доставя удоволствие.
Накрая въздиша с едно драматично "Ееехх, младост моя...", помълчаваме няколко минути и знам, че гостуването е завършило. Ставам и любезно благодаря, тя ме кани на още едно кафе, но знам, че го прави само, защото нейният етикет го изисква, а аз като добра гостенка трябва да откажа с усмивка. Сбогуваме се, казвам довиждане и на Мийо, благодаря още веднъж за прекрасно прекарания следобед и оставям зад себе си нейният красив остарял свят.
Паля си съвременната кола и се отправям на по мохито с приятелки в поредния модерен бар, а докато карам натам ми се въртят едни мисли в главата... дали като стана на възрастта на госпожа Анкица и моят свят ще изглежда толкова античен и нереален, какъвто ми се струва нейният.....