За ненужното женско окосмяване и последиците от него

Преди около 6 месеца в главите на мен и моят мил приятел Денис, назря за пореден път идеята да си направим място по наш вкус, където да се събираме с приятели. И така след много уговорки, баща му се съгласи да ни даде част от ресторанта, която е наполовина под земята и точно заради това в мен се зароди идеята да пресъздадем интериора на винска изба. Което се оказа доста трудно и ни отне ужасно много време, но слава Богу, всичко е зад нас. През цялото това време Денис като един истински черногорски син остави мен да идвам почти всяка сутрин в 8 часа и да се разправям с майстори, но не му се сърдя (последиците от комбинацията жена, наглеждаща майстори той си ги носи сам- три дни преди заветното събитие, част от мазилката на тавана просто падна, но това е една друга дълга тема).
Най- накрая в сряда, на 25.06 успяхме да отворим нашето прекрасно място, за да отпразнуваме рожденния ден на Денис.
Тъй като той изяви желание сам да подготви всичко (не мога да повярвам!), аз реших наистина да не му се бъркам и просто да отида на рожден ден- все пак една седмица преди това се бях разпънала на четири да оправям малките детайли, който още не бяхме доизкусурили, да набавям вина, чаши, да пускам обяви за персонал... абе въобще всичко, за което трябва да се помисли в едно заведение.
И тъй спокойна се отдадох на мързел и кафе пред компютъра- до девет вечерта имаше много време. Чак към седем се наканих да се изкъпя и наглася и като тръгнах да се гримирам... о, Боже!!! Издайническият мустак е започнал да се показва! А да си играя да го скубя с пинцета... нямах време. Ами сега... пустите му косми, баш ли сега трябваше да ги видя...
Хрумна ми, че имам една топла кола маска някъде из шкафа и макар и никога да не си опъвам устата с кола реших, че този път ще направя компромис- нямаше време за скубане косъм по косъм.
Сложих аз маската на котлона и се обадих на Таня- приятелката на Денис, за да й кажа, че е възможно да закъснеем, без да изтъквам шашавата причина. Ама както често става, отприщихме се и на други теми и докато се усетя, колата ми маска вече направо вреше на котлона. Повъртях се, почаках я малко уж да поизстине, ама времето ме притиска... пипнах с пръст... ами понапарва още да му се невиди. В крайна сметка, мечка страх, мен не страх, дотук с чакането, лепнах я...ох, сълзи ми потекоха почти, но важното е да сваля мустака! За момент ми мина през акъла, че май направо си опекох кожата, ама след това намазах отгоре смело и обилно с фон дьо тен и чак си се възхитих! И ето ме, готова!
Пристигнахме точно в девет и седнахме на терасата при Джоре, който ме посрещна с гръмкото "Кай делаш" (какво правиш- "кай"-кането е типично за кореняците загребчани)- когато един черногорец започне да ти "кай"- ка, причината може да бъде само една- вече е прекалил с виното :)) Но нищо, днес му е простено, първородният му син има рожден ден.
За всеки случай се измъкнах да проверя още веднъж дали всичко е готово. Едно не може да се отрече на Джоре- колкото и да е ужасен понякога, целият му персонал го обича безрезервно и са като едно голямо семейство- след 10 часов работен ден главният готвач се зае да приготвя мезета за нашето парти, през деня беше направил вкусно печено агнешко с картофи, а предната нощ две торти. Напитките трябваше да ги сервираме аз и Таня, но трима сервитьора решиха доброволно да ни отменят, за да можем ние да се забавляваме.
Всъщност така като си дадох равносметка, очертаваше се прекрасна забава- огледах още веднъж труда си от последните месеци- като изключим петната от новата мазилка на тавана (ще я оправим и нея), всичко беше перфектно- гордо ми стана от това, че успях да пресъздам духа на една винска изба- с извитите сводове от декоративни тухли, бара, облицован с маслиново дърво, масивните дървени маси от същото дърво, кованото желязо, рисунките по стените... е, има още неща за довършване, но и на тях ще им дойде времето :)
Така щастлива и доволна от себе си се върнах в градината, където моят мъж ме посрещна с простото и откровенно "Да не си си махала мустака?"- направо ме застреля.... когато си махах злополучния мустак, той всъщност не беше вкъщи... стана ми чудно от къде е стигнал до този извод- вярно, че съм въз мургавичка и с тъмно окосмяване, ама чак пък толкова да си личи, като махна козината... при тези мои размишления бях застреляна с още една реплика: "Ами цялата ти горна устна е червена, все едно червило си мазала!" Леле, призля ми. Хукнах към тоалетната, като си се представях в този момент отстрани- наконтена, цялата в бяло, гримирана като за премиера на филм, чак и с пудра с бляскащи частици за по- голям разкош.... и с издайническата червена горна устна!!! Проклинах се в този момент- да си бях останала с мустаците! Беше ме страх да се погледна в огледалото... и с право- дори и най- ужасните ми очаквания не ме подготвиха за това, което видях! Червено!!! Ама не просто зачервено, а истинско наситено червено! И то не просто на някои места, а по цялата ми горна устна, та чак до носа! Като карикатура бях! Като някоя ученичка, дето се е намазала с ярко червено червило и след това се е омазала цялата, целувайки се с гаджето си! Идеше ми да потъна в земята, Боже, какъв резил!!! Проклинах си злополучните мустаци!
След като ме пусна първоначалната паника, започнах да мисля какво да правя. Както се сещате, едно зло никога не идва само- всякакви плескала си носех в чантата, само фон дьо тена не. Понеже ме досрамя да излезна от тоалетната в това състояние, позвъних по телефона на Таня с молба да слезе в тоалетната с с фон дьо тен. Е да, ама Таня е по- бяла и от Никол Кидман- с нейния фон дьо тен вече наистина заприличах на карикатура.... ех, мустаци мои, ако знаете само как ви мразя...нямаше друг начин- по- добре с бяло лице като на гейша, отколкото с розови следи от унищожените мустаци. Примирено прикрих, доколкото можах следите, наместих си модното герданче на посипания с блестящи частици бюст, вдигнах гордо обезмустачена глава и поех обратно към терасата, където междувременно по- голямата част от поканениете вече се беше събрала. А всички искаха и мен да поздравят, защото това щеше да е и моето място.
Дали затова, че повечето бяха вече доста пийнали, дали от тактичност, ама за мое щастие никой не ме попита какво ми е на устата :))) А и аз хитро си изкарах апарата и през по- голямата част се криех зад него. Когато не се криех зад апарата, гледах да се крия зад чаша с вино и като резултат от тази криеница в съчетание с циганите, пеещи прекрасни стари далматински песни, в един момент забравих за злополучното начало на вечерта и просто се насладих на прекрасното празненство.
Последиците все още си ги понасям- червеното ми мина, сега се мъча да прикрия вече белещата се горна устна, но едно е сигурно- мустак поне нямам :)))

Джоре мой, душо моя черногорска

Може и да си мислите, че няма нищо по- лошо от жена в критическата. Има, повярвайте ми. Мъж в критическата. И то черногорец. Казах ви аз, че няма да го пропусна този мил народ.
Ще ви го представя не чрез кой да е, а чрез моят любим приятел и почти константна муза- Реджо.
Реджо е на 55 години, роден в сърцето на Черна Гора- Подгорица, дето се вика, отдавна, още на 16 е излязъл от Черна Гора, но Черна Гора никога не е излязла от него. От първия си брак има един син, който е на 32 и макар роден в Загреб е повече черногорец дори и от баща си, а от вторият си брак има една дъщеря и още двама сина, всичките пубертети между 18 и 12.
Незнайно защо никой не го нарича Реджо- всички обръщат сричките и му викат Джоре, та така и аз.
Луда глава е бил Джоре в младостта си, занимавал се е с какво ли не, къде законно, къде незаконно, с бързите работи са дошли и бързи пари, а покрай бързите пари е имало много възходи и падения. Докато не е срещнал втората си съпруга- Боба. Коренячка загребчанка, личи й от километър по маниерите. Откакто е с нея, Джоре се е кротнал, стъпил е здраво на земята, няма вече бързи работи и бързи пари, а всичко, което е останало, е вложил в спокоен семеен ресторант и няколко жилища в баш центъра на Загреб.
Обичам да ходя там, Ткалча улица е различна от всяка друга улица в този град- тук витае духът на отминали времена, тук започва Горният град, тук всичко е някак хармонично. Всички се познават- ресторантите са почти все приятни семейни заведения, навсякъде се чувстваш по домашному уютно.
Преди години моят мъж буквално е спасил живота на Джоре при един конфликт, тогава и са се запознали. Джоре го обича, както сам казва, колкото и родните си деца. Така заобича и мен. Въпреки, че се запознахме при малко странни обстоятелства.
Бяхме току що дошли в Загреб, красивата Ткалча тогава беше просто кална разкопана улица в ремонт, на всичкото отгоре зима, почти всички ресторанти и кафета затворени, защото няма смисъл да работят. И Джоре прави ремонт в ресторанта- всичко е разкъртено- тогава ми се струваше, че този ресторант няма да проработи и след 10 години, толкова зле изглеждаше. А и майсторите не си дават зор и не бързат. Това беше докарало Джоре до истерия, защото вече изнемогваше финансово, а още края му не се виждаше.
Е в такава истерична обстановка бяха първите ни срещи- Джоре като наеме, трудно спира (което ме подсети веднага за още една случка, на която станах свидетел, но за нея малко по- късно)- крещи на всички наред, обижда, псува, чупи- тогава още не знаех, но това си е част от черногорския манталитет. След една такава половин часова тирада, на която ние станахме случайни свидетели, на мен ми прикипя и ме доядя, че никой нищичко не му казва- всички стоят наведени и слушат, та се намерих аз, умната да му кажа :"Джоре, дошли сме да се видим, не да викаш истерично. Ако имаш проблеми, в чантата си имам апаурин (успокоителни хапчета- наистина имах :))), ще ти услужа с удоволствие". Още преди да завърша изречението, моя мъж така ме настъпа, че замалко да не му върна с юмрук, а майсторите и една жена, която чистеше, тихичко ахнаха. Аз съм така възпитана, че когато нещо не ми оттърва, си казвам директно и без заобиколки. Е да, ама черногорецът е възпитан така, че когато той говори, другите мълчат. Още повече, ако са жени и с амен 30 години по- млади от него :))) А виж, това никой не ми го беше казвал....
Джоре и той ахна, във всеки случай спря да крещи :))) Никога няма да му забравя изумения поглед- толкова не очакваше някой да му отговори, и то по такъв начин, че от смущение и незнание какво да каже, само промълви "дай ми един апаурин" :)))))))
От този момент нататък си спечелих някакъв странен респект от негова страна и за 4 години познанство, нито веднъж не си е позволил да повиши тон в мое присъствие :)
Но да се върнем на ресторанта- за моя изненада, не само, че заработи след около 2 месеца, но и се превърна в едно от любимите ми места. Особено в събота- това е кафеджийският ми ден с Джоре. Кафето започва от 11 сутринта, та до 11 вечерта.
Дай му на черногореца да стой под сянката, да пуши и да пие кафе след кафе (турско естествено) и да командори и да подвиква. Така заварвам Джоре- паркиран на терасата с Боба, подвиква така, че половината улица го чува и дава нареждания какво да се купи и какво да му сготвят. Виждайки ме, започва да крещи радостно "Оооооо, дебела мояяяяяя" - въпреки, че отслабнах с 10 кила, аз съм неговата дебела и сигурно и 40 кила да стана, пак ще си остана "дебела". До него Боба както винаги го побутва дискретно и му повтаря "Джоре, не така, Джоре, тихо, Джоре", обаче няма сила, която да накара Джоре да говори тихо- все пак е черногорец.
Следва силна прегръдка с него, с Боба си разменяме по една целувка по бузата и тя се отправя на разходка с Фиделио (малък тлъст мопс, който вечно преживя нещо).
Още не съм седнала, Джоре вика колкото му глас държи "донеси едно кафеееее"- така вика, че сигурно от поне още 3 ресторанта са го чули и могат да ми донесат кафе- кафето ми се забавя 10 минути, което ме навежда на мисълта, че работи синът на Джоре- Денис. 32 годишен левент, с гъста черна коса, винаги облечен в бяло- добре, че е там само когато трябва да замества за малко някой от персонала- с черногорската му бързина, ресторанта отдавна да е фалирал. Най- накрая Денис се подава отвътре с плавна стъпка и без кафе. И също като баща си се провиква гръмогласно "А дже си тииииииии" (демек какво правя). Преди да успея да отговоря, Джоре започва да крещи къде е кафето. Денис обаче е свикнал на такива изблици и със същият провлачен тон отговаря "А що се дереееееш, нисам глууух", след което се понася обратно с флегамтична походка.
Междувременно Джоре обаче е толкова изнервен, че почти е позеленял от бяс, затова решаваме да се разходим малко, хем да поздравим съседите, хем да видим има ли нещо интересно. Джоре върви наперен като паун и раздава наляво и надясно пиперливи коментари на висок глас, добре, че са му свикнали всички. Явно този път истерията го пусна сравнително бързо и му се върна доброто настроение. Сядаме на другия край на улицата, в кафенето на друг мил приятел- Владо. Точно на терасата срещу неговото заведение събота се събират загребските "селебритис", та си е доста клюкарска позиция, а и интересни неща се научават там :)) кой с кого и какво... такива ми ти жизнено важни въпроси :))
След като сме обсъдили всички нови клюки и след поне три кафета, връщаме се обратно в нашия си ресторант, където междувременно терасата се е напълнила и няма нито една свободна маса, та продължаваме още малко по- нагоре, до ъгъла, където е заведението на друг приятел и където е не по- малко клюкарско- особена радост за женското око са редовните клиенти- групичка от прекрасни мъжки създания, истинска наслада:) Обаче ай съм ги загледала, ай Джоре се е провикнал на всеослушание "А що гледаш тииии, па имаш мужаааа" :))))
Така негледайки, изпиваме по още 2-3 кафета и вече поогладнели се връщаме в ресторанта на Джоре да хапнем. Терасата се е поизпразнила, Денис е отишъл да удари една следобедна дрямка, тъй като едночасовото заместване на сервитьора сутринта го е уморило.
Хапваме, изпиваме по още едно кафе и Джоре също отива да дремне. Аз използвам ранния следобед да обиколя още веднъж улицата сама и да разгледам магазините.
След обиколката се връщам да изпия едно вече не кафе в заведението с прекрасни мъжки създания, а междувременно и Денис се появява- живее от другата страна на улицата, та ме е видял през прозореца. Пристига буквално изкъпан в парфюм, облечен в нова бяла униформа. Разменяме набързо по няколко думи- обикновено за това в какво настроение е Джоре, истеричен ли е бил следобед или не. И тъй като съм го оставила в съвсем прилично състояние, решаваме, че Денис може да си позволи да се шляе още малко, преди да отиде в ресторанта, та си поръчваме по една водка. Да, ама както казва Денис, водката, независимо хубава или лоша, никога не е само една.
И така от ранен следобед, неусетно е ранна вечер. И моят мъж се появява- ако цял ден не съм го малтретирала поне веднъж по телефона, знае, че ще ме намери при Джоре. И той сяда с нас, та така се поръчва по още едно, уж наистина последно. Е, тоя път със сигурност ще е последно. Джоре не пада от Марс- знае къде може да е Денис и след малко в далечината вече се чува "Денисеееее". Допиваме набързо и тръгваме всички, преди истерията отново да е обзела Джоре.
Е, няма да е той, ако не му дръпне поне една 5- минутна лекция, на която Денис отговаря с пренебрежително махване на ръката. Присъствието на моя мъж обаче му действа като апаурин и много бързо му минава бяса- сядат двамата да изпият по още едно вечерно кафе, Джоре се оплаква набързо как е заобиколен само от идиоти и некадърници, а междувременно Боба се е появила с дебелия Фиделио под ръка. Опитва се няколко пъти тактично да му каже да не досажда с непрекъснатите си оплаквания, ама Джоре не вдява- най- накрая просто го грабва под ръка, казваме си лека нощ и двамата отиват да разхождат тлъстото куче.
Ние оставаме още малко, хем да се видим с Денис, хем да изпием на спокойствие по още нещо. Разменяме си по някоя приказка и шеги за сметка на Джоре, към които обикновено се включва целият персонал, така, докато не започнем да прекаляваме със шегите... тогава моят любим се включва в негова защита, обикновено и с право :)))
Джоре е това, което е, всички го обичаме, въпреки темпераментния нрав и изблиците на менопауза, както аз ги наричам :))) Малко е късно да се променя, затова се опитвам да го приема такъв, какъвто е. А истината е, че не е трудно да го приемеш, защото преди всичко е човек с голямо сърце, в което има място за всички, приятел, на който можеш да разчиташ винаги и събеседник, какъвто рядко се среща :)
А истеричните кафеджийски съботи с него... тях не бих ги заменила за нищо на света :)

Що е то single и multiple и как се минава граница с невалидна виза

Снощи стана въпрос за това, че вече е махнат визовия режим за Босна и Херцеговина, та се сетих за първата ми виза за тази китна държава през 2003 година.
Тогава моят любим беше 2 месеца по тези краища и на мен вече ми беше толкова тежко без него, че в един слънчев летен ден го реших- отивам за уикенда в Босна при него. Само вродената ми недоверчивост и съмнителност ме спасиха от ужаса да се озова на границата без виза. Решението беше взето четвъртък следобед, в петък следобед има автобус. Всички ме убеждаваха, че нищо не ми трябва ("ква ти виза, луда ли си, Босна и виза, хахаха"- много невероятно им се струваше на няколко мои познати от тази страна, че държавата им евентуално може да има изисквания към посещаващите я чужденци). Аз обаче въпреки всичко намерих телефона на Босненското консулство в Мюнхен и се обадих- "Да, за български граждани се изисква виза, визата може да бъде за еднократно и многократно посещение, трябва ви гарантно писмо от някой от Босна, ваденето на виза трае около 2 седмици"...е, вярвайте ми, направо ми потънаха гемиите в този момент и си се разревах- вече и багажа си бях събрала, и билет си бях купила. Обадих се на моя мъж и си го изкарах на него, все едно от него зависеше дали ми трябва виза или не.
Явно и той не очакваше такъв развой на събитията, обаче не изпадна в самосъжаление като мен, а след половин час ми се обади да бягам да се срещна с някой, на който е изпратил с факс гаранция и който познава консула, та да видим дали с познат няма да се съкрати срока случайно. Докато успея обаче да бягам от единия край на града до другия, вече беше 7 часа и с въпросния оставихме ходенето до консулството за петък сутринта.
На другия ден нова изненада- оказа се, че ако искам сингъл виза, мога и да я получа в понеделник, днес било абсурд да ми я издадат- трябвало да е поне от днес за утре, а тъй като утре е събота и нямало да успеят да ме впишат не знам къде, остава най- рано понеделник. Пак ме избива на рев, защото вече е 100% сигурно- уикенда е провален, аз в понеделник трябва да съм в Мюнхен- мога да си видя мъжа най- рано следващия уикенд.
Звъня му и му обяснявам ситуацията, като пак на него си го изкарвам, обаче и сама осъзнавам, че ще трябва да се примиря, защото наистина сме направили всичко възможно.
И тъй, предадох си документите за сингъл виза (което ще рече, че получавам едномесечна виза за еднократно влизане в страната. Мултипъл визата е за повече време и за многократно влизане, ама за нея ща не ща, трябва да чакам 2 седмици, а и аз искам само веднъж да отида, не ми трябва мултипъл).
Понеделник още в 6 часа съм будна, а в 8 вече вися пред консулството :))) Както после се майтапиха с мен, никой не са виждали да чака с такова желание виза за Босна :)))
През седмицата нямаше как да тръгна, та с нетърпение изчаках петък- багажа дори и не си го разопаковах :)
В автобуса между другото паспорта ми обиколи всички пътуващи- не можеха да повярват, че има страни, от чиито жители Босна изисква виза, та всички се натискаха да видят що е то туй чудо- виза за Босна :))
На границата всичко мина нормално, а моя любим ме чакаше още на първата спирка след границата- еххх, какво щастие беше, най- накрая след толкова перипетии да се видим :))
Двата дена заедно минаха като миг, а в неделя сутринта, качвайки се на автобуса, пак взе да ме избива на рев.
Прибрах се, седмицата започна, влезнах пак в монотонния ритъм на задълженията... и така до четвъртък, когато моя любим ми се обади и ми каза да събирам багажа и в петък да хващам пътя за Загреб- направо подскочих от радост- за там даже и виза не ми трябваше :))) Хубаво, ама половин час, след като пристигнах в Загреб, на него му се обадиха, че трябва да хваща пътя за Сараево- отговор "не" не се приемаше. Полудях. Направо откачих. Или трябваше да се връщам обратно, или да прекарам сама един уикенд в Загреб, в който тогава още никой не познавах. В този момент на моя мил мъж му хрумна най- абсурдната идея, която можеше да му хрумне: "Те тия на границата много знаят кво е сингъл и кво мултипъл виза, важното е, че имаш виза, сигурно ще те пуснат да минеш!" (тук следват много облещени емотки). Направо занемях- не можах да преценя наистина ли го мисли или си прави майтап с мен. Последва едночасово убеждаване от негова страна и рев от моя страна, какво ще стане, ако все пак се окаже, че си имаме работа с интелигентен митничар, който знае значението на думичките сингъл и мултипъл (странно, но факт- на визата ми пишеше само на английски сингъл, без да е екстра преведено и на босненски и без да е обяснено какво точно означава сингъл).
В крайна сметка не знам и до ден днешен с какъв акъл, но реших да тръгна. През цялото време до границата се тресях от страх, пушех цигара след цигара и сърцето ми щеше да се пръсне.
По принцип съм с ниско кръвно, което с нищо не мога да вдигна- е онзи ден мисля, че горната ми границата скочи до поне 220.
На босненската граница никога не бързат да си свършат работата- което още повече засили напрежението- взеха ни паспортите и ни казаха да паркираме встрани. Това автоматично ме наведе на мисълта, че ще има проблеми. Не смеех и дума да обеля, имах чувството, че ако си отворя устата, сърцето ми ще изхвръкне през нея". В един момент, докато стояхме така встрани ми хрумна да излезна от колата и да избягам, преди да са ме хванали и затворили. Започнах да фантазирам как хуквам да бягам и как ме застрелват, без да ме убият съвсем, как след това ме вкарват в затвора и ме екстрадират обратно в България, съответно не успявам да си продължа и немската виза и.... Боже мили, какво направих??? Защо ми трябваше да се подвеждам по лудите идеи на моя мъж?...
В този момент видях как се задава чичкото с нашите паспорти и не знам на мен ли ми се стори, или наистина си сложи ръката върху пистолета. Аз инстинктивно се хванах за дръжката на вратата, готова да хукна навън и мислейки си, ето на, сега ще ме застрелят....
Човека дойде от страната на шофьора, наведе се до прозореца и каза "... паспортите ви, приятно пътуване...."
Следващият половин час от пътуването ми се губи, не бях на себе си, не знаех какво става- минните полета от двете страни на тесния път, които миналата седмица ми изглеждаха толкова страшно и зловещо, сега ми приличаха на цветни градини, всъщност не ги и забелязах дори.
Моят мъж, явно подозиращ, че все още съм в шок, ме бутна с усмивка: "Видя ли, аз като ти казвам, много знаят те кво е сингъл виза":))))
Та ето така влезнах два пъти с еднократна виза- сега ми е смешно, ама тогава....ах, тогава.... видях си живота на лента, заради едната пуста виза :)))

На гости на госпожа Анкица

Казах ви, че старите кореняци загребчани са интересен народ и определено заслужават специално място. Една от най- ярките личности, представител на тази класа, която познавам, е госпожа Анкица- около 70 годишна дама, към която задължително се обръщам с "госпожо Анкица", въпреки че никога не се е омъжвала- според някакъв си техен странен етикет тези дами на възраст винаги си говорят на "Вие" и на "госпожо", нищо че се познават помежду си от по поне 30-40 години.
Госпожа Анкица е била една от красавиците на Загреб, разхождала се е по модните писти, ухажвали са я най- големите хубавци, но... както често се получава в живота, мъжете се страхуват да си вземат красива и силна жена за цял живот, та така госпожа Анкица е останала сама- няма деца, живее с брат си, който е загубил семейството си по време на войната.
Обикновено ако ми се обажда, прави го в сряда следобед- винаги със сдържан и почти официален тон- най- напред са дежурните въпроси как съм, как е мъжа ми, колко я подтиска времето, след което следва покана за неделен обяд.
Тук трябва да спомена, че определено е голяма чест госпожа Анкица да те покани неделя в дома си- за нея това е денят за семейството, а със семейството на този ден могат да бъдат само специални хора.
И аз ясно съзнавам, че ми оказва чест с тази покана, затова и се подготвям подобаващо- облечена съм полуофициално, задължително купувам поне букет цветя и кутия бонбони, въпреки че знам, че възрастната дама много повече би се зарадвала на книга :))) Но знам с каква усмивка ще посрещне брат й бонбоните, та ги купувам повече за него.
Поканата обикновено е за 13 часа, което означава, че не би трябвало да си позволявам да подраня или закъснея с повече от 5 нимути. Живеят в прекрасния Горен град- повечето жители на Горния град са такива стари и изискани загребчани, къщите там са на поне 100 години, огромни, с огради от камък и желязо, покрити почти изцяло с бръшлян. Отвън изглеждат почти необитавани, издават ги само безупречно поддържаните градини.
Къщата на госпожа Анкица е на една тясна и стръмна уличка (всъщност в Горния град всички улички са тесни и стръмни), едва успявам да паркирам така, че да не ме отнесе някоя минаваща кола. Дворът е покрит с дебела сянка от асмата, от всякъде ограден с прекрасни розови храсти- голямата страст на госпожа Анкица. А между храстите има такива цветя, които съм виждала само на картинки и по цветните изложения.
Чак започвам да се чувствам неудобно с моя букет от прости рози.
Още преди да съм натиснала звънеца, отвътре се чува "Отворено е", след няма и две секунди, Мийо, братът на госпожа Анкица ме посреща на вратата. Тих и кротък човек, който се е затворил в себе си след загубата на сина и съпругата си, единствената радост на Мийо са шоколадовите бонбони и неделните дни, когато имат гости на обяд.
Разменяме си няколко реплики от любезност, след което Мийо ме отвежда до гостната.
Между другото, от входната врата до гостната си е сериозно разстояние- къщата на госпожа Анкица е огромна и като музей- високи тавани, навсякъде произведения на изкуството, прекрасни старинни мебели, полици с книги от пода до тавана. Навремето семейството е било много богато- сигурно и сега, ако продадяха поне една четвърт от семейните ценности, щяха да живеят в разкош и с прислуга, както са живяли до преди 15 години, но госпожа Анкица не дава и дума да се отвори за продажба на каквото и да било- за нея това би означавало открито да признае поражение.
Още от коридора усещам миризмата на рибен гулаш. Мразя риба. Единствената риба, която мога да понеса, е пушена сьомга, и нея не много често. Но госпожа Анкица е убедена в невероятните вкусови качества на своя рибен гулаш и няма сила на света, която да я накара да спре да го готви. Дори и фактът, че е прекрасен събеседник не може да компенсира изцяло горчивата истина, че е ужасен готвач. Въпреки всичко, за пореден път ще преглътна и ще се възхитя на кулинарните й способности, за да не я обидя. Опитвам се да бъда снизходителна- все пак до преди войната е живяла с прислуга и готвач, не й се е налагало да влиза в кухнята, камо ли да готви.
Старите навици трудно се забравят- със заповеден тон подвиква от кухнята на брат си "Мийо, подреди масата и предложи питие на гостенката!"
Става ми неудобно аз да стоя, докато Мийо, който е на 74 години, подрежда масата и му предлагам помощта си. Знам, че никога не би приел, но това не ми помага да се чувствам по- малко неудобно. Докато той слага ръчно бродирани салфетки, появява се и домакинята. Дори и облечена в широка домашна роба и с кухненска престилка, тази жена изглежда аристократично. Подавам и букета от рози, а тя го помирисва с отработен жест на изненада и благодари за това, че съм се сетила. На главата й се мъдри нещо между шапка и тюрбан- въобще шапките са много важна част от нейния гардероб, виждала съм и къде по- странни произведения на изкуството на нейната глава.
Следва традиционен 5- минутен разговор за времето, за нейното главоболие и за това колко труд е вложила в приготовлението на рибния гулаш. Изпиваме по един крушов ликьор, от който после сигурно ще ме боли главата и сядаме на масата. Госпожа Анкица никога не пропуска да каже кратка молитва.
С мъка започвам да преглъщам рибното чудо на кулинарията и се моля да успея да изям поне половината. Във всеки случай след първата хапка не пропускам да похваля домакинята , на което тя махва пренебрежително с ръка- нищо не е това, може тя и къде къде по- завъртяни манджи да готви (вътрешно се моля да не ме покани на някоя от още по- завъртяните манджи).
С крайно задоволство и гордост от себе си успявам да изям всичко и любезно отклонявам предложението за допълнително. Следва най- приятната част- кафето в градината, разглеждането на стари снимки и разказите от младостта на госпожа Анкица.
В следващият един час се пренасям в друг свят- свят с красиви изискани дами и млади възпитани господа, балове и сбирки в прочутото "Градско кафене". И госпожа Анкица се пренася в този свят- докато разказва, очите й светят, сякаш и бръчките на лицето й се изглаждат, става особено оживена- това са най- хубавите години от живота й. Не спира да повтаря колко красива е била- за доказателство вади още веднъж албумите със стари снимки- гледали сме ги вече много пъти, но още веднъж ги разлиствам, за да й доставя удоволствие.
Накрая въздиша с едно драматично "Ееехх, младост моя...", помълчаваме няколко минути и знам, че гостуването е завършило. Ставам и любезно благодаря, тя ме кани на още едно кафе, но знам, че го прави само, защото нейният етикет го изисква, а аз като добра гостенка трябва да откажа с усмивка. Сбогуваме се, казвам довиждане и на Мийо, благодаря още веднъж за прекрасно прекарания следобед и оставям зад себе си нейният красив остарял свят.
Паля си съвременната кола и се отправям на по мохито с приятелки в поредния модерен бар, а докато карам натам ми се въртят едни мисли в главата... дали като стана на възрастта на госпожа Анкица и моят свят ще изглежда толкова античен и нереален, какъвто ми се струва нейният.....

Малка държава, много манталитети

С моето вродено любопитство, едно от първите неща, които започнах да изучавам задълбочено тук, беше манталитета и възгледите за живот на хората от различните части на вече несъществуващата Югославия.
Загреб е един от най- добре развиващите се градове след войната, та нормално е да има представители на всички региони и нови страни.
Въпреки, че от доста време живея все заобиколена от представители на много нации, трябва да си призная, че никоя друга нация не ми е била толкова интересна за наблюдение, колкото бившия югонарод. А тук за мое щастие са се събрали представители на всяко местенце от бившата държава.
Няма удоволствие, равносилно на това да седнеш да пиеш кафе под някоя дебела сянка из тесните улички на стария град и то не с кой да е, а с черногорец. Ех, какъв народ са... мисля, че приказката "Накарай мързеливия на работа, да те научи на акъл" , е измислена специално за тях. Обожавам да ги слушам как говорят- няма друг такъв благозвучен акцент- говорят високо, с адски странна интонация, покачваща се в края на почти всяка дума, все едно задават въпрос... няма как да се обясни, трябва да се чуе :))) Ако има един начин цял ден да седят, да пият кафе и да дават акъл... е те това са черногорците. Няма нещо в тоя живот, което да ги трогне дотолкова, че да си забързат ежедневието.
Коренна тяхна противоположност са косоварите. Дали заради това, че почти всички не говорят кой знае колко добре хърватски, дали заради това, че никой не ги обича, но винаги говорят много тихо, вървят бързо, с наведена глава.... за тях важи "Тихите води са най- дълбоки". И наистина е така- има най- общо два вида косовари- хлебари/сладкари и търговци на забранени субстанции. За първия вид се съмнявам, че вършат и втората дейност. Дружат се изключително само между себе си, говорят само на албански, имат си свои кафенета и места, където се събират. Много рядко успяват да се впишат в общата картинка, а обикновено тези, които се опитват да се впишат, биват отхвърлени от себеподобните си. И тях обичам да слушам- обичам да слушам особения начин, по който изговарят буквата "р"- благозвучен език е албанския.
Ех, Босно моя, Босно, както се пееше в една песен- това са босненските мюсюлмани- вечно пеят, много разговорливи, обикновено хора с чисти непокварени души, най- често можеш да ги видиш на строежите. Не блестят с образованост, почти всички са дошли тук, защото неволята ги е принудила- трябва им работа, а са готови да работят каквото и да е и за колкото и да е. Често си мисля за тях- виждала съм как живеят в Босна- така, както е в нашите села, и малко по- зле. И въпреки това песента не слиза от устата им. Домът им е винаги отворен, готови са да те нахранят с последното, което имат, само и само да ги споменаваш с добро.
Като тръгнахме из Босна, няма как да не спомена херцеговците- те владеят Загреб, те са хората с пари тук. Дори и кмета е херцеговец. Много предприемчив народ, знаят как да печелят, на мен лично обаче не са ми на сърце, защото въпреки предприемчивия им дух, не бих казала, че блестят с особена вродена интелигентност, та от там не са ми толкова интересни като събеседници.
Пишейки за тях се сетих, че може би трябва да направя едно разяснение- по тези краища хората правят странни разделения- понякога критерий е религията, понякога географската област, така че не се чудете- като казвам босненец, обикновено се има предвид мюсюлманин. Като казвам обаче херцеговец, става въпрос за човек, идваш от южната част на Босна- религията в този случай не е определящ фактор- може да е и мюсюлманин, и католик (а сигурно и православни херцеговци има).
Много ме дразнеше преди време разделението на "сърби, хървати и мюсюлмани"- иди разбирай по държава ли се делят или по религия. Но с времето спря да ми прави впечатление и им свикнах.
Като казах сърби, тук за първи път научих, че сърби не са хората, живеещи в Сърбия, а православците, живеещи в Босна. За тях знам най- малко, но от малкото, което знам, по характер и душа не се различават от босненците.
И като стана въпрос за сърбите от Сърбия, да не ви държа в напрежение- те се наричат сърбиянци. От тях като че ли има най- малко тук, а и тези, дето ги има, не обичат да говорят за това от къде са и какви са, защото съжаление не всички хървати са забравили войната. Навътре в страната има цели сръбски села със зеещи празни къщи- обитателите им са били принудени да се изселят обратно в Сърбия след започването на войната и повечето никога не са се върнали. А тези, които все пак са останали си имат своя общност, падат си интелектуалци повечето, приятно е да се говори с тях, има какво да чуеш.
За македонците и словенците умишлено няма да говоря- не че няма и техни представители тук, просто от тях нямам впечатления. Единственият македонец, с който имам по-тесен контакт, е "братко" Тале, а контактът ни се изразява във вечен спор българин ли е все пак "братко" или не.
Щеше ми се да напиша няколко мили думи и за хърватите, но и те са толкова различни, че ще ми трябва поне един ден, за да ги опиша. Но ако не за всички, то поне за старите загребски "пургери" ще отделя скоро специално време. Имам прекрасни познанства с няколко истински дами на възраст, които за мен олицетворяват историята на този град.
Но за тях друг път :)
Надявам се да опознахте поне малко света около мен през моите очи. Понякога е весел, понякога скучен, но едно не може да му се орече- определено е шарен :))

За всички, които си пожелаха :))

Здравейте, приятно ми е да се запознаем :))

За тези, които ме познават, няма да се обяснявам много, за останалите- имам една молба- аз съм типичният представител на зодията Близнаци, с постоянно променящи се настроения и крайно непостоянни желания, така че моля, не ми се сърдете, ако и този блог се окаже променлив и непостоянен като мен :)

И така, за всички, които си пожелаха- тук ще събирам моментите от моя живот, които ме бележат по някакъв начин, впечателнията ми за хората и света, за хубавото, лошото, смешното и тъжното.

Самата аз се определям по- скоро като скучен човек, но имам невероятната способност да привличам интересни и колоритни индивиди. Намеря ли такъв екземпляр,обикновено природното ми любопитство до такава степен се изостря, че се залепям като пиявица за въпросния и смуча от неговото битие и преживявания колкото мога, анализирам, мисля, наблюдавам и разсъждавам. Това ми напомни за един приятел от времето, когато живеех в Германия- когато нямаше какво да прави, обикновено си купуваше две бири, отиваше на централната мюнхенска гара и с часове стоеше и просто наблюдаваше хората. Няколко пъти съм стояла и аз- ще се изненадате колко интересни неща могат да се видят. В този ред на мисли, липсва ми метрото. Жалко, че в Загреб няма метро- сигурно ако имаше, сега щях да стоя завряна под земята и да пиша :)))

От друга страна, този град е толкова богат на впечатляващи личности, че няма нужда дори да ги търся- те сами ме намират...:)