Някои от вас ги знаят вече тези истории, но ще ги копитам още веднъж тук, защото са ми мил спомен, а и колкото пъти се сетя за тях, ми става смешно :)
Ще ви разкажа за моята първа среща с цигарите на крехката възраст от 4 години 
По това време баща ми все още пушеше по безброй кутии на ден, та не беше трудно човек да му свие няколко цигари неусетно.
Аз на село с две братовчедки, които са на 13-14 и решават, че им е време да опитат вкуса на тютюна. Ама нали се сещате, по онуй време децата на 14 години изглеждаха като деца на 14 години и беше абсурд някой в магазина да им даде цигари 
И затова двете умници наговарят мен да открадна три цигари от баща ми и да пушим 
Аз, готова да направя всичко за братовчедките, естествено се съгласявам и извършвам престъплението.
На следващия ден по обяд всички са на погребение и ние оставаме сами. Скрити в най- налечния ъгъл на двора, палим заветните цигари. Пушенето се състоеше в усилено духане, не дърпане, кой ти знае как се пуши 
Свършихме ние някак си цигарите и доволни, че вече сме "пушачки", измихме си ръцете по 5 пъти със сапун и зъбите по още толкова 
и кой откъдето дошъл. Мен ме прибраха в Стара Загора, ама пушаческа душа мир няма... пак ми се пуши 
Моля аз мама най- любезно да ми набере телефона на кака, че искам да говоря с нея. Мама естествено го прави, подава ми слушалката и аз със сериозен поглед й заявявам "Излез от стаята, че ще си говорим нещо тайно" 
Майка ми обаче е една лисица, излиза без да каже нито дума, но подслушва "тайния" разговор на телефона в другата стая 
А разговора протича ясно, кратко и директно "Како, кога пак ще пушим, много ми хареса, вече съм откраднала цигари" 
Кака мънка нещо, защото явно леля е до нея и не може да говори, ама аз продължително и настоятелно продължавам да обяснявам колко ми е било хубаво да пушим и как искам пак. Докато така хубаво си говоря, мама вече стои и гледа на вратата, невярваща на ушите си. Е това беше първия път в живота ми, в който сърцето ми слезе в петите 
Последва един дълъг разговор как, защо, кога... след което вечерта, като се прибра и баща ми, ме накараха да обясня как точно съм пушила, та малко поомекнаха, разбирайки метода ми на пушене
Та така безславно завърши първия ми опит да стана пушач ------------------------------
Наскоро се присетих още една случка- моята първа среща с този ужасен вредител кърлежът
Лятото, пак на село, аз на 3-4 години, ще ходим на някаква селска сватба, ама аз имам нова рокля и се чувствам толкова щастлива и нетърпелива, все едно на бал отивам 
Предполагам повечето помнят онова чудо на коафьорското изкуство- големи корделени пандели (Боже, тъй ли се казваха въобще 
), та майка ми се е заела да ми сплита косата, при което аз по едно време изпищявам да внимава, че имам пъпка на главата 
Любопитна да види въпросната пъпка, мама ми разгръща косата и... о, ужас, пъпката е дебел сочен кърлеж (най- вероятно резултат от завирането в кокошарника на комшийката Кремена, както по- късно се установи). Майка ми започва да крещи истерично името на баща ми, защото се предполага, че той е по- разумната личност от двамата. Да, ама татко, млад родител, в изблик на паника дойде, хвана кърлежа и без въртене по посока на часовникови стрелки, без нищо, ей тъй си го отскубна от мойта хубава главица
Мама се развика "бързо, болница, краката останали, детето, умира", тати почна да креши на мама да не крещи, а детето... разрева се... щото осъзна жестоката истина, че отива в болница и новата рокля ще остане невидяна от света на този ден -----------------------------
Как родителите ми разбиха вратата на собствения си апартамент
По мои спомени съм може би подготвителен или редовен клас в езиковата, към 14- 15 годишна. Решават хората да заминат някъде за уикенда и аз, щастие неземно, оставам 2 нощи сама у нас 
По това време съм млада метълка бунтарка и вече планувам как двете поредни нощи ще си поканя приятелката Нина да спи у нас и ще отидем в "Литъл Рок"- тогава свърталище на миризливи метъли с немити коси 
Нямам точен спомен как прекарахме тези две денонощия, само знам, че не бяхме склопили очи и за минутка. В неделя сутринта аз съм излъскала всичко у нас и чакам да се завърне фемилито. Имам блед спомен, че ми се обадиха от Петолъчката или Шипка да ми кажат, че скоро ще се приберат и аз доволна и щастлива от добре проведения уикенд ги зачаквам седнала на леглото си в детската и гледаща празно в една точка, защото вече едва си държа очите отворени. И тъй както съм гледала в тая точка, съм се пренесла в страната на чудесата 
Ама кой да се осъзнае, че съм оставила ключа в ключалката Прибирайки се, моите родители пробвали да си отключат и неуспявайки, зазвънили търпеливо. Един път... два пъти... три пъти... нищо. Нашият апартамент е съединен от два съеднинени апартамента, затова те се местят да звънят на звънеца на другия апартамент, който е до детската.... пак нищо 
Започват атака и по телефона от съседката... нищо...
Майка ми, каквато е натура, започва да истеризира пред вратата "детето, газовия котлон, отровена" , баща ми търчи по комшии да търси с какво да разбива вратата.... да, ама ние нали сме маниаци на тема сигурност, не се разбива тъй лесно врата с три ключалки
Та му идва гениалната идея да пробие с бормашина една дупка над ключалката, в която се предполага, че съм оставила ключ и след това да изреже някак си дупка, колкото да си провре ръката и да махне ключа.
Междувременно продължават атаки по всички звънци, по телефона, с думкания по вратата, съседката крещи през терасата, а дано я чуя... 
Баща ми се в ключва и с бормашината, а мама вече извива погребална песен пред вратата
След приблизително едночасова борба успяват да взезнат все пак и какво да видят, чедото свито на леглото, придърпало си покривката да не му е студено и сладко сладко спи 
Ей тъй проверих моите родители за колко време могат да разбият собственото си жилище, ако стане нужда ------------------------------
Д-р Димитров
11 клас в езиковата, аз още началото на втория срок съм застрашена от повтаряне поради прекалено много извинени отсъствия, но продължавам тъпо и упорито да обикалям кафенетата около училище и да си пиша бележки от д-р Димитров.След поредната бележка за една седмица, класната решава да се обади вкъщи и да види това дете живо ли е, какво става
За мое най- голямо нещастие попада на мама на телефона, която с детективския си нрав веднага започва разследване кой е д-р Димитров и от къде идват бележките. Аз обаче съм толкова непоклатима- мълча и гледам в една точка и това е Виждайки, че от мен нищо няма да измъкне, мама решава да прибегне до друг изпитан метод- звъни на другата Петя, с която сме дупе и гащи, а аз спокойна- Петя нищо няма да каже, защото е давала точно толкова бележки, колкото и аз 
Да ама не. Напълно неподготвена за въпроса "кой е д-р Димитров",Петя изстрелва с най- спокойния си тон "не знам, мойте са от д-р Иванов" 
Ей така мама сложи край на бележките от д-р Димитров и аз ща не ща, завърших 11 клас, с отличие при това (по- късно се преквалифицирах в д-р Желязков, ама внимавах малко повече )------------------------------
Първият пък, в който изложих мама
Започнах да създавам неудобни ситуации на моито родители още в най- ранно детство. Първият път, който си спомням като през мъгла е може би, когато съм била едва на 3-4 годинки. Баба ми е от онези баби, които навремето много обичаха да ходят на санаториуми, нагревки, бани и други подобни и някак си успява да убеди майка ми, че Нареченските бани са един земен рай и така, ние биваме пратени за две седмици на този земен рай 
Да, ама там непрекъснато вали като из ведро, на мен единственото ми забавление в стаята са някакви книжки за оцветяване, които ми доскучават и вместо книжките, решавам да си оцветя пъпа с червен химикал старателно си оцветявам аз пъпа и всичко около него, това забавление трае около половин час може би, след това забравям за него
Следобед обаче пеква слънце и мама решава да ме преоблече и да излезем на разходка. Преобличайки ме с ужас открива червения ми пъп- химикала се е позамазал от дрехите и си изглежда като истинска зачервена кожа В паниката си мама нищо не ме пита, просто ме грабва истерично и вместо на разходка, тръгваме да търсим лекар. И аз като не са ме питали нищо, мълча си, какво да правя
Чичо доктор обаче не е такава паника като майка ми и човека съвсем спокойно си ме пита кога се е появило това червеното и аз естествено съвсем спокойно отговарям, че аз си го нарисувах 
...
Та ей тъй може би за първи път на майка ми й се прииска да потъне в земята от срам заради мен
-----------------------------
В далечната може би 90-91 година братовчед ми донесе от Германия кухненски абсорбатор- за мен невероятно чудо на техниката, чието действие ми беше почти невъзможно да си обясня.
И понеже бая време се чудих около тоя абсорбатор, един ден като останах сама, реших нагледно да си обясня действието му- демек да измисля нещо, което да мога да видя с очите си как абсорбатора засмуква, щото все още не бях убедена, че парата от манджите отива точно в туй чудо
Не знам къде ми е бил акъла, обаче реших, че най- показателно ще бъде, ако пробвам със запалена клечка кибрит 
И тъй запалих аз клечката и предпазливо взех да доближавам нагоре, ама туй чудо смуче наистина яко. Преди да се осъзная, пламъка стана наистина тройно по- дълъг и на платняния филтър на абсорбатора, който се виждаше зад решетката, започна застрашително да зейва една дупка, филтъра буквално се топеше и дупката растеше Докато се светна да прекратя експеримента и да спра абсорбатора вече беше толкова голяма, че да ми създаде поредния ужасен семеен скандал 
Реших, че ако просто седна и си призная глупостта, ще си създам излишни проблеми, затова свалих решетката и започнах да обмислям как точно да прикрия издайническата дупка. С пинсетата за вежди на мама разчепках филтъра, колкото успях, тъй че някак си да запълня дупката, друго по- умно не ми дойде на ума Върнах всичко обратно с надеждата, че кой ли пък ще погледне точно там
Е да ама не. Престъплението ми беше открито още същата вечер. И все пак имах щастие в нещастието- откри го татко, който за разлика от мама, приема нещата доста философски- може би, защото беше изумен от изобретателността и желанието да изпробвам действието на новите домакински уреди ------------------------------
Играта "Стражари и апаши" или как стоях 3 часа завързана за един стълб 
Предполагам всички сте играли на стражари и апаши. Е, на нас това ни беше едно от честите занимания покрай краденето на всякакви плодове и зеленчуци от комшийските градини.
Тъй като няколко пъти се случи да се играе доста нечестно и вече хванатите да се правят на ударени и да продължават да бягат, приехме ново правило- всеки, който вече е хванат, ще бъде завързван за дърво или стълб до откриването на всички от съответния отбор
И в една топла лятна вечер ми се случи и на мен- хванаха ме и както следва според правилата, омотаха ме за една улична лампа с поне пет метра сезал, а на отсрещната страна на улицата (това е поради мерки за сигурност, да не успеем някак си да се развържем една друга) съотборничката ми Ивелина, завързана за едно дърво освен със сезал и с една тел, понеже е доста шавлива Туй към девет. Тъй като ние бяхме първите заловени, знаехме, че малко ще си постоим така, докато хванат и останалите, ама поне сме двете, уличката тясна, можем да се чуваме като си говорим, ще издържим някак си И тъй си говорихме ние до 10. Не се появява никой. А уличката забутана, и хора не минават Нищо, ще чакаме. Към 11 взеха да се чуват в далечината първите подсвирвания, най- напред от терасата на Ивелина, после и от нашата. Да, ама то не е толкова близо и колкото и да крещяхме "ей сегаааааааа", май не ни чуваха...Към 11 и 30 подсвирванията се превърнаха в истерични викове от рода на ту "Петьооооооооо, качвай се веднагааааааааа", ту "Ивелинооооооооооооо, бързо гореееееееее"
Петя и Ивелина, вече малко ядосани, започват да крещят в един глас, белким ги чуят: "Не можееееееееееммммм" И тъй викането продължава до 12 почти, когато на Ивелина майка й, учителка жената , слиза с една пръчка да търси Ивелина и от пресечка на пресечка ни намира- аз завързана за лампата, Ивелина за дървото 
Е те тъй както си бяхме завързани, първо си изядохме боя, чак след това бяхме пуснати на свобода
А нашите стражари.... те се прибрали и забравили даже, че са ни зарязали вързани
------------------------------
В прословутата езикова гимназия, девети клас. По онова време бяхме набутани в една сграда с руската гимназия, едните бяха една смяна, другите другата смяна, ама винаги имаше недостиг на стаи и ние като един клас от дебили, който никой не искаше и не обичаше, бяхме много често натирени в моргите- това са няколко стаички в мазето, къде прозорци почти няма, вратите приличат на врати в каубойски бар и чиновете са предимно останки, които по горните етажи не са могли повече да използват. За парно не си и помисляйте. Там няма такова.
Носеха се и градски легенди, че преди много години това наистина са били морги, но така и не намерихме доказателства за това
Та в един студен януарски ден ние за пореден път се озоваваме в моргите, на всичкото отгоре в северна "стая", в която на мястото на част от прозореца има закован найлон 
При такива условия с колкото и чифта ръкавици да се опитваш да пишеш, в един момент ти писва усещането, че пръстите ти всеки момент ще се строщат като ледени висулки от минусовите температури и неизбежно започваш да мислиш за алтернативи
Ще добавя, че моргите освен за обучение, се използват и за складиране на всякакви боклуци. И гледайки тези боклуци в междучасието, на мен и на още един съученик ни хрумва гениална идея- в една голяма кофа от боя да запалим остатъци от столове и чинове и да се стоплим Къде- по средата на стаята естествено Разбира се целия клас е ентусиазиран и благославя моята изобретателност и загриженост за другарчето 
Да, ама нали се сещате кво става, като се запали огън в тая кофа, по която е останало солидно количество изсъхнала боя не само, че нашата стая без прозорци се напълни с дим, ами и до дирекцията на третия етаж се разбра
Естествено, първо влетя господин Боев, учителя по рисуване с гръмките думи "комунисти" и "сектанти" и изгаси "пожара" с водата, в която перяхме гъбата за дъската
Последва драматичния въпрос "Кой запали огъня" на който 20 човека отговориха с още по- драматично мълчание, което пък от своя страна доведе до среща на родители, директор и ученици 
но така и не си признахме чия е била гениалната идея и кой точно е запалил заветната клечка 
Във всеки случай не успях да стопля съучениците си в онзи студен януарски ден, но поне ги избавих завинаги от часове в моргата- повече там не ни върнаха
------------------------------
